Astral..the awakening

Poor little thing, Astral-so naive, so loving, so broken...

She was so sure she had moved on, she had forgotten him, she had ovecome her feelings and her broken heart...yet, the truth was that she didn't.

Last night they met in the bar. Astral- standing next to a bottle of red wine, and Caleb- tightly holding his new beloved girl's hand. A sharp pain appeared in her chest. Just as though someone had stabbed her right in the heart with a dull knife. She felt like drowning in a pool of sorrow...deep as ocean- dark, endless ocean. But she smiled..

Poor little thing, Astral- so alone, so broken..

As she watched them dance, she remembered the last thing Caleb had said to her. It was midnight on the 31st of December...the new begining of the things- New Year's eve. His words echoed in her mind most of the time now. After all how could she forget...
'You know, Astral,' Caleb said, 'Dreams do come true sometimes.', and he smiled at her. 'I have this strange feeling we might end up together someday..' , he continued.
'SHUT UP!' Astral cried, 'I don't want to listen! Please don't!'
* * *

Painfull memory..
Poor little thing, Astral, why couldn't she forget about him. Did she want him so badly? Nah...

Astral- this little creature, experienced more disappointments than anyone should ever..and yet, too young and stubborn to let go.
' At least I have the pain..' she thought. 'I'd rather feel pain than nothing at all. This way I'll know that I still can feel.'
And she smiled..
When she looked up, the dancing couple was still there,  kissing this time. 'What a strange thing is imagination? What a weird feeling is hope?' she murmured and drank some of the wine.
She stared at the glass.. The wine-red- just like his lips when bitten; the glass- as gentle, as perfect as his touch..

Astral closed her eyes. She took a deep breath.

Inhale...

Exhale..

'All I have now is wine' , she thought. 'And all I want is him..'

Astral.. the begining

Being a little weird in this world is no good for anyone. Astral knew that feeling and often thought of death. It seemed to her the only escape of the cruel world. She was "Surrounded by idiots" as she always though. Feeling alone and depressed was a part of her every day routine but why? She wondered why she was always the one that got hurt. No matter how hard she tried to be good, she was always considered the bad. She used to care a lot, but why? Was there anybody who would care about her if they didn't need her?
Asking herself all those questions, Astral was lying in her bed and staring at the ceiling. In her head there were millions of thoughts. The past one year had been full of adventures, love, pain, disappointments and ignorance. She had been strong and naive for far too long. "I;m alone here", she thought. "Now I can let it all out!"
And that was it...the tears were falling down Astral's face. She felt a sudden relief. Everything she was thinking about was there...in front of her eyes all of her memories pictured.
She saw the boy who was playing around with her feelings, and she felt stupid. She realized what a naive little girl she used to be. She loved helping people, but they took advantage of her kindness. "Why am I getting so upset?" - she murmured to herself. And than just like a thunder it struck her: she was in love with that guy, she wanted him more than anything else, but it seemed he didn't feel the same.
In her memory she kept all of the beautiful memories they had together: the beautiful night on her 17th birthday, all the kind words he said to her, the day in the forest on March 3rd, the gentle kisses and his hand holding hers tight "Where did this all go? What had I done to end it? Was it my fault?" Those were the questions running through her head.  Although she wished she hadn't thought of the strange way he acted sometimes, Astral did remembered all of the times he'd been acting rudely. She also pictured him with all the women he used to date, and the ones he only had sex with. Astral felt broken...again scattered into little pieces, her heart was trying to endure the pain. Was it working? She could only imagine what it would be like to feel free from this emotions.
Caleb was the name of the wanted-so-badly boy. There was something different in his smile, his eyes and his behavior that made Astral fall for him every single time she meets him. They had never gone out by themselves, they had only met by chance few times.
Caleb usual excuse was something that Astral had already knew by heart. He used to say that she was an amazing young lady, with a bright future in front of her, "but was there a future for her without him being in it.", she wondered.
Astral looked around her room...there was no sigh of his presence but she felt it. Caleb was in her mind, refusing to go away. No matter how hard she tried those memories kept popping up in her head all day long.
Finally, she decided to go out and to take a long walk around the town. Although her hometown wasn't big, Astral loved long walks while listening to music. They helped her think and make the best decisions.

Astral was way too different from the others her age. She loved spending hours listening to music, walking in the park and enjoying the company of the trees and animals in the forest. She used to get angry with people's attitude towards the nature but some days now the only thing she cared about was herself.
She used to be very thoughtful and careful with everyone's feeling. But sooner she found out that no one was as thoughtful and caring with hers. So she concluded that this was the end of her naive being.

Глава 2

Едно от най-омразните неща за Изи беше да чака таксито, с което ходеше  на училище. Мразеше да стои и да трепери на студа. Предпочиташе да слезе 5 минути по-късно, но да знае, че няма да мръзне. Този факт, обаче, не се харесваше на баща й. Той обичаше точните хора и винаги се караше на Изи за това, че закъснява. 
- Не искам да чакам на студа. - спореше с него тя - все пак той е в колата на топло, а аз чакам на студа.
Макар да държеше на своето, Изи знаеше, че не е особено права. Таксиметровият шофьор не беше длъжен да я чака. Именно за това останаха малко, които се съгласяваха да я карат сутрин.
***
След като за пореден път слезе по-късно, качи се в таксито и каза адреса на училището, колата потегли и само за 2 минути тя беше вече пред бялата сграда с надпис Нюкасъл High. След като шофьорът спря, Изи му плати обичайната сума от 5 паунда и слезе от колата. Влезе в училищния двор и се качи по стълбите на входа. Отвън беше -10 градуса и когато влезе в класната стая, Изи почувства леката и приятна топлина, идваща от не чак толкова загрятото парно. Тя отиде до чина си, остави нещата си и излезе в коридора. Зимната ваканция тъкмо беше приключила и тя не беше виждала своите съученички от много време. Те имаха много за разказване, но Изи не ги слушаше с особен интерес.В ума и отново навлязоха спомени, този път от ваканцията, отминала неотдавна. 
***
Изи си спомни момчето, с което се бе запознала на рок концерт, и момчето, с което излизаше преди това. Изплуваха спомени за коледния концерт на оркестъра на града, където тя беше водеща флейтистка с няколко сола. След това си спомни вечерта на новата година, когато родителите й се бяха събрали в 5 звезден хотел, за да празнуват заедно. Тя, обаче, не отиде с тях, остана в града, за да празнува със своите приятели. Изи няколко пъти се запита защо е останала в града, замисляйки се, че е трябвало да  отиде и да види малката си сестра и майка си. Но всичко това беше отминало и нямаше връщане назад.
***
-Изи, а ти как прекара през ваканцията? - попита я Синди.
Изи не обърна внимание на въпроса й първите десетина пъти. (Синди не бе от момичетата, които се примиряват когато не им отговарят, напротив, тя настояваше за отговор.) Изи знаеше, че единствения начин да я накара да спре да пита е да й отговори.
- Доволно. - отнесено каза тя. - бяхме у Мариам, партито беше интересно.. а при теб?
Синди започна да обяснява на Изи за това как е празнувала, но Изи отново се бе отнесла в размисли. Тя кимаше и се усмихваше одобрително, за да не изглежда груба. 
***
Отново се върна назад, но този път на рок концерта, един от запомнящите се. Тя беше слушала тази група и преди, но този път  нещо ново й направи впечатление. Едно младо момче, с дълга черна коса и уникална усмивка свиреше заедно с групата. Това беше новият им китарист. (китаристите бяха една от слабостите на Изи, наред с татуировките). На няколко пъти погледите на двамата се засякоха и тя осети малки пеперудки пърхащи в стомаха й..
-Хаха, той е... - помисли си, не успявайки да намери точни думи, за да го опише, и гледайки бързите му пръсти.
Той малко й напомняше за един отдавна забравен сюжет от миналото. 
- Трябва да е мой! - отново си каза тя наум.- Този път няма да допусна глупавата грешка, която направих тогава.
Но точно преди да си спомни останалото от тази толкова красива и запомняща се нощ, звънецът за влизане удари. Едно от най-неприятните неща беше мелодията - толкова дразнеща и набиваща се в главата. 
- Мразя тази песен - каза тя на своите съученици.
Всички те кимнаха в знак на съгласие. Тежкият учебен ден започваше и щяха да минат няколко часа до края му. Въпреки че, днес часовете й в училище бяха сравнително малко, Изи нямаше търпение да се прибере. Незнайно защо тя не беше от хората, които бягат от клас или се разсейват. Рядко се случваше дори да се отнесе някъде извън класната стая, мислейки за коренно различни неща от изучаваните. Но такъв беше целия й ден днес. Явно още не беше съвсем свикнала с обстановката. Няколко пъти учителите й направиха забележка, но вместо да кимне в съгласие, Изи не им обърна внимание. 
Трудно и бавно мина този ден...
***
Най-после в 13:15 удари и последния звънец, предвещаваш дълги часове излежаване на дивана и спане - това беше любимото занимание на Изи след училище. С тази разлика, че денят щеше да се отклони от очакваното...

Глава 1

Беше хубаво утро, едно от малкото такива тази седмица. Изи стоеше до прозореца на малката си зелена стаичка и гледаше изгрева. Тя трябваше да се приготвя за училище, но просто не можеше да откъсне очи от красивия червеникаво-оранжев цвят на изгряващото слънце. Изведнъж в ума и изникнаха спомени от лятото - едно прекрасно лято, което Изи прекара със своята приятелка Мина, преди тя да замине за Лондон. Изи често се сещаше за моментите прекарани на плажа, в бара и в парка, липсваха и толкова много смеха, щуротиите и усмивката на най-добрата й приятелка. За щастие учебната година почти  приключваше..всъщност оставаха още срок и половина, но Изи вече лесно виждаше лятната ваканция и планираше нещата, които да прави. Часът беше 6:45, а Изи беше още по пижама - любимата й - синя на маймунки. Тя стоеше вгледана в хоризонта и не искаше да помръдне. Знаеше, че трябва да се приготвя, но въпреки това не можеше да отмести погледа си.
***
Минаха още 15 мин... Изи най-после помръдна, взе дрехите си от стола, облече се и започна да се гледа в огледалото, закачено на вратата на гардероба. Виждаше едно вече пораснало момиче, жадуващо да върне времето назад. Сети се за деня, в който беше на първия си концерт. Беше началото на август, преди година, когато Мина още не бе заминала. Двете си бяха организирали пижамено парти в къщата на  Мина, но  вместо да стоят затворени цяла вечер, те решиха да отидат на концерта на местната група - Д.Н.А. Мина познаваше момчетата, а Изи искаше много да се запознае с тях...Когато отидоха в бара, където беше концерта, Изи забеляза едно къдрокосо, тъмноко, стройно момче - китариста на групата. Тя на мига се помисли "Трябва да е мой" и това бяха намеренията й, за съжаление, обаче, не се получи.(Момчето се преструваше, че не снае за чувствата на Изи и я игнорираше през цялото лято, голяма грешка.) Изи все още мислеше за него, като за страхотен музикант и човек и искаше просто да бъдат приятели, но всички знаем как повечето хора смятат, че щом веднъж си изпитвал някакви чувства към някого, не можете да сте приятели.
Хубавото в характера на Изи беше, че тя смяташе точно обратното..
- Ако си имал симпатии към даден човек - често казваше тя - не е нужно да го мразиш ако нищо не се получи, защо просто не бъдете приятели?!
Тя следваше тази своя философия и никога не го намрази, напротив възхищаваше му се и присъстваше на концертите му....
***
Тези хубави и така далечни спомени изплуваха в главата на Изи докато се взираше в собствените си очи. Изведнъж баща й влезе в стаята, за да й напомни, че ще закъснее за училище. Тази новина върна Изи обратно в настоящето. Тя облече якето си, взе раницата си и се обърна към снимката, залепена на гардероба  - снимка на нея и Мина от тази така запомняща се вечер. Изи излезе и отиде на училище...

Въведение

Изи Стюарт бе момиче на 17 години, което се занимаваше с музика от 9 годишна. Разбираше от музика много повече от своите съученици. Тя беше странно,но умно момиче. Не се бе паднала в класа мечта, но въпреки това бе доволна. Нямаше много приятели. Излизаше с по-големи от нея деца. Най-добрата и приятелка се казваше Мина. Те бяха неразделни , въпреки възрастовата разлика.Да...Мина беше 3 години по-голяма от Изи. Изи имаше сестра ,казваше се Мари -  Елизабет Стюарт и беше на 13 години. Родителите й бяха разведени и тя живееше при баща си – Кейн Стюарт – в Нюкасъл . Сестра й живееше при майка си в Кеймбридж. Изи виждаше сестра си два пъти месечно, но въпреки това, те непрекъснато си говореха по телефона....